Свършват и си тръгват.
Всичко е разписано в отигран сценарий,
който никой никога не нарушава.
Казваш нещо смешно, докато чакат асансьора.
Разсмиваш ги.
Винаги си тръгват като великани и покорители.
Докато свършват говорят – казват нещо мило.
Никога не ги държиш отговорни за думите им.
Забравяш ги. Знаеш, че говорят на себе си, не на теб.
Конфиденциална си и доверителна.
В банята ходите по отделно.
След това не те целуват.
Говорите за работа - изслушваш – имат велики идеи.
Помагаш им да ги изкажат ясно. Те са гениални.
знаеш любимото им питие-плодовете-цвета на предпочитаното бельо-темите на разговор-перверзиите-часовете за лекарствата-любимата им музика-името на домашния им любимец-(никога не питаш за това на съпругата)
Никога не си тъжна.
И никога не плачеш. Те не искат да бъдат утешители.
Понякога се страхуваш, за да изглеждат смели.
Ти си лъчезарна, добронамерена, изслушваща, разбираща.
Никога не си нетърпелива.
Фриволна си и лека – ти си перце върху дланта им. Гъделичкаща.
Своеволна и своенравна си – толкова, че да се чувстват укротители.
Никога не ги търсиш!
Те звънят, когато имат нужда и желание. Ти казваш „Да”.
Караш ги да се смеят по телефона, говориш мръсотии,
защото те искат да чуят мръсотии от устата ти.
Те никога не те разочароват. Ти никога не си разочароваща.
Изслушваш. Те никога не се повтарят.
Знаеш графика им.
Те не знаят твоя – не знаят почти нищо.
Искаш това, което искат да ти дадат.
Искаш повече, когато знаеш, че искат да бъдат предизвикани.
Луксозна си, защото те са ценители.
Понякога просто са изморени и искат да спят до теб – без въпроси.
Знаете, че това е невъзможно. Вие нямате общи сутрини.
Те се будят другаде. Ти се събуждаш сама. И никога не се сънувате.
1 comment:
Двуполов монолог
„Да, болен съм и виждам че съм болен, и виждам болестта ми как протича.
Едно не мога – да се излекувам - дори симптомите да облекча се затруднявам. Дори се виждам отстрани и виждам какво правя,
дори се чувам отстрани какво говоря,
дори се питам „аз защо по дяволите го направих?”
(но паралелно някак си се питам, без да спирам да играя тази роля).
Аз знам че следвам не себе си а някакъв сценарий,
дори от край време осъзнавам че той е долнопробен,
и пак не мога да се спра да го играя.
Дори известна гордост ме обзема,
когато изигравам убедително героя, и съм издекламирал ключовите реплики.
И да се освободя аз бих могъл ако се питам честно „а струва ли си болката и мерзостта”, но как да се попитам, когато аз дори не ги усещам от години?
По-скоро първо трябва да се науча да ги чувствам, а от това страхът е още по-голям.
Не смея да изляза извън себе си, а и аз вече съм посвикнал на лайната,
дори и миризмата им съвсем не забелязвам,
а ако в проблясък осъзнавам че съм в тях,
след кратка драма съзнателно по себе си ги мажа,
с болнав триумф,
доказвам си че ме възбуждат
и се залъгвам че сама избирам…”
Post a Comment