BoG

Господ не чете блогове.

The Thin Red Line 12

Има такива жени -
никога не спят до теб, но понякога, когато се събудиш сутрин,
се отдръпваш малко назад, за да им направиш място в леглото.

The Thin Red Line 11

Има такива жени -
казваш им: "Избери си къде да свърша - върху лицето ти или в устата ти?"
Казваш им го с толкова много нежност. Не мислиш, че ги обиждаш,
не искаш да ги обидиш -
просто няма какво друго да им кажеш
има такива жени...

Garde-Robe

Вчера бях с роклята от онази вечер. Дори не допуснах мисълта, че повече няма да я облека. Никога не бих си позволила да държа в гардероба си нещо, от което се страхувам.
Гардеробът с призраците е в мисълта. Това е мястото, на което трябва да прецениш
какво да оставиш и какво да изхвърлиш. Понякога мислите ни са толкова тежки,
че приличаме на хора, които се разхождат с клетки за птици върху себе си.
Носенето на тази рокля отново не беше проява на смелост, а въпрос на гордост.
В такава ситуация на насилие срамът пречупва именно достойнството и гордостта,
и знам, че аз съм тази, която може да отвори клетката на птиците.
Дрехите не са виновни, все още не знам има ли виновни? Не е ли само цивилизационна особеност търсенето на вина в нещо или в някого?
Кой носи вина за неподредените гардероби на мислите ни?!

P.S. Познавам едно хлапе на 9 - то знае отговорът. Преди време сериозно и загрижено ми каза: "Петя, трябва да подредиш душата си". В отговор му казах: "Благо, аз знам как да подредя гардероба си, но как се подрежда душа - не зная". "Гардеробът и душата са несравними", ми отвърна той почти малко обидено.

The Thin Red Line 10

Има такива жени -
те са безпощадни към илюзиите ти,
а ти си безпощаден към тях.
И двамата сте хищници -
Следите се, преследвате се, предизвиквате се;
нападате се и се оттегляте;
Има такива жени - непроследимо тихи са -
и никога не разбираш колко близо до теб са всъщност.
С тях никога не се сключва примирие,
на тях никога не се обявява война.

Pacta servanda sunt

Винаги съм мислила, че жените, които са преживели насилие трябва да говорят за него и че ако го правят, това ще доведе до спад в самите актове на насилие. Говоренето за това ми изглеждаше като единственият начин, чрез който може да се обърне статистиката. Въпросът обаче е - каква е статистиката, има ли статистика? Знаем ли реалните размери? Какво си представяме? - изнасилване, побой, заплахи, унижение... Истината е, че сме слепи и глухи, защото никой не вижда синините, разкъсаните дрехи, полепналата в сперма кожа, никой не чува крясъците, плачът и напразните молби. Има място, на което неравнопоставеността свършва и започва насилието. Невидимото насилие - насилие без регистър, регистър на срама, регистър на мълчанието. Преди седмица ми се случи на мен. Замълчах. Толкова е трудно да разкажеш подобно нещо, не намираш думите. Това не е обикновен разказ. Има думи, с които да опишеш случилото се, но няма думи, с които да предадеш унижението, което изпитваш. Няма думи за срама, срамът е отвъд думите. Отказвам да се мисля като жертва, но с това помагам ли на други, които се чувстват именно така? Не ме е страх, но какво правя за онзи, който се страхува? Давам си ясна сметка, че "се разминах леко". Но всъщност знам, че се разминах със себе си. Казвам си, че съм минала по допирателната - но през какво минава допирателната на насилието? За случилото се с мен законът предвижда наказание лишавене от свобода до 6 г. Мълчанието ми лиши от свобода само мен, за неизвестен период от време. Мълчанието ми прибави поредната единица в една статистика на насилие, което не съществува - регистър на срама. Въпросът ми е - на чия страна застанах с мълчанието си?

dicterium

От доста време обмислям отговорът на въпроса "Защо не пиша в блога си, ако го имам?". Доста вероятно е да се съобразявам с простичкия принцип, че когато няма какво да кажеш е по-добре да замълчиш. Знаейки обаче колко бърборива мога да бъда и добавяйки към това абсолютната невъзможност да се съобразявам с принципи, то мога да заключа само, че търся в погрешна посока. Напоследък имам повече свободно време и чета редовно няколко блога. Дневници-позиции на хора, които не познавам и не искам да познавам. Въпреки това воайорствам в живота им, а те ексхебиционистично го предлагат. Има постове, които ме отегчават повече, отколкото анализите на социолога Антоний Гълъбов в "Монитор" - а това наистина е мерна единица за отегчение. Но чета! - диагонално, вертикално, глаголно (тоест само глаголите)... модно (защото е толкова демоде да не четеш блогове. Особено някои.) Затова са класациите, за да знаеш класиците. Въпросът ми е неприличен, но неизбежен - "Кой по дяволите ги чете тези блогове? - "най-тиражните", 100-те най - що за причудлива смес от абсолютна липса на вкус и смисъл?! Но явно такива са правилата във висшата мода на блог-класациите - НЕПОНЯТНИ. Блогове-диктатори на позиции, мнения, естетика, живот. Не всичко е "Haute couture". Може би тук някъде е отговорът.