112

Телефонът ми звъни постоянно от понеделник до събота на обед. Водя дълги разговори. Водя и кратки разговори. Слушам дълги монолози. Кратки заповеди. Изтощителни обяснения. Сутрините най-вече обяснявам. На обедите получавам задачи. Следобедите бърборя повече. От понеделник до събота на обед телефонът ми звъни работно. Стряска ме. Понякога аз го стряскам. Аз съм една малка паралелна линия на 112.
Ако телефонът ми имаше кабел, това би означавало, че някой методично го прерязва в събота по обед. Изяжда си съботния обяд и посяга с кухненския нож към жицата. Телефонът ми спира да звъни. Първоначално тази липса на дрънчене ме притесняваше, после взех да свиквам. Сега единственото, което ме интересува е: Кой е човекът с ножа? Този, който избърсва доматения сос по острието в салфетката, и реже?

... колкото синапово зърно

1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, която звънти, или кимвал, който дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба, зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.
4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
10. но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
12. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
13. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Първо послание към Коринтяните, гл. 13

vagina-virtus

Поредният ми семинар със студенти и първият, който завърши с аплодисменти. Първоначално не го осъзнах, толкова е неочаквано. Групи от момичета, които за пръв път казват думата "вагина" публично и то толкова пъти, че започват да харесват собствените си вагини. Темата беше "Мъжкото господство" от Пиер Бурдийо, една от задължителните книги по социология.
Зададох въпросът: "Има ли сред нас момиче, което нито веднъж не е излъгало сексуалния си партньор, че е задоволена от секса, който току-що са правили? Ако има такава сред нас, нека вдигне ръка." В стаята имаше 15 момичета и едно момче. Една вдигната ръка и въпросът: "Брой ли се, ако просто си замълчиш?".
Ако тяхната "мъжественост" им позволява просто "да се обърнат и заспят", защо не го правят, а тръгват да дискутират по тема, за която очевидно са неподготвени?! Има много причини затова - за лъжите винаги има много основания.

NO-red

wall

Мислех си затова как хората плачат. Как изплакват онзи безутешен плач, който не може да бъде изплакан и който свършва само с изтощение, но не и с насита. Плачът, който те приспива и плачът, който те събужда.
Някой хора плачат на леглото си, заровени до задушаване във възглавницата или се свиват на кълбо като в утроба. Други плачат на стола си - хванати за коленете си и притиснати в тях с такава сила, като че ли са нещо, с което ги разделят. Така се вкопчват в тялото си, все едно е разчленено и само те, с ръцете си, успяват да го задържат цяло. Други плачат на прозорците, застанали прави. Някой плачат под душа, така сълзите са невидими.
Аз плача клекнала с гръб опрян в стената. Трябва да усещам стената зад себе си, за да не забравям защо плача. За да не забравям стените вътре в мен.
А ти как плачеш?

Bel.Red.

Животът не е генерална репетиция за друг живот.

protest-ants

Господи,

Почувствах, че Те мразя. Усетих в себе си безкрайна ненавист към Тебе, задушавах се от злоба и потъвах в гняв.
Помислих си, че не ме обичаш повече. Когато той ми каза, че си тръгва, не помислих, че той не ме обича, а с непоколебимата увереност от ужаса на всяка клетка в тялото ми, знаех, че Ти не ме обичаш повече. И тогава дойде гневът и поисках да изрека всички сквернословия и всички богохулства, които ме заляха цялата. Исках да кажа и онова, в което не вярвам – толкова исках да Те обидя, Господи.
Тръгна си онзи, който ме научи да говоря с Теб, който ме научи да се моля. Тръгна си онзи, който ме накара да усещам увереност и мир. Тръгна си и за миг в мен се вдигнаха всички бойни знамена. И усетих как вътре в мен се строяват легиони и тръгват на война с Тебе, Господи.
Той се молеше на глас. По-често се смеех, докато го правеше, а той отваряше очи и се усмихваше. Друг път се разплаках, защото Ти благодари затова, че сме заедно и си ни срещнал. Тогава почувствах, че ви обичам двамата и че това е светотатство.
Той казва, че хората се разделят, защото не се молят заедно. Сигурно това е причината и за нашата раздяла. Сега знам, че и двамата се молим, молим се един за друг, и това е може би онази неизречена молитва, в която ние двамата се молим заедно.
Тръгна си човекът, който ме преизпълни с любов към Тебе.
И сега, Господи, знам, че само Ти стоиш между нас и съм изпълнена със спокойствие, защото това означава, че съм най-близо до него, че е най-близо до мен.

Обичам те.