112

Телефонът ми звъни постоянно от понеделник до събота на обед. Водя дълги разговори. Водя и кратки разговори. Слушам дълги монолози. Кратки заповеди. Изтощителни обяснения. Сутрините най-вече обяснявам. На обедите получавам задачи. Следобедите бърборя повече. От понеделник до събота на обед телефонът ми звъни работно. Стряска ме. Понякога аз го стряскам. Аз съм една малка паралелна линия на 112.
Ако телефонът ми имаше кабел, това би означавало, че някой методично го прерязва в събота по обед. Изяжда си съботния обяд и посяга с кухненския нож към жицата. Телефонът ми спира да звъни. Първоначално тази липса на дрънчене ме притесняваше, после взех да свиквам. Сега единственото, което ме интересува е: Кой е човекът с ножа? Този, който избърсва доматения сос по острието в салфетката, и реже?

... колкото синапово зърно

1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, която звънти, или кимвал, който дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба, зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.
4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
10. но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
12. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
13. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Първо послание към Коринтяните, гл. 13

vagina-virtus

Поредният ми семинар със студенти и първият, който завърши с аплодисменти. Първоначално не го осъзнах, толкова е неочаквано. Групи от момичета, които за пръв път казват думата "вагина" публично и то толкова пъти, че започват да харесват собствените си вагини. Темата беше "Мъжкото господство" от Пиер Бурдийо, една от задължителните книги по социология.
Зададох въпросът: "Има ли сред нас момиче, което нито веднъж не е излъгало сексуалния си партньор, че е задоволена от секса, който току-що са правили? Ако има такава сред нас, нека вдигне ръка." В стаята имаше 15 момичета и едно момче. Една вдигната ръка и въпросът: "Брой ли се, ако просто си замълчиш?".
Ако тяхната "мъжественост" им позволява просто "да се обърнат и заспят", защо не го правят, а тръгват да дискутират по тема, за която очевидно са неподготвени?! Има много причини затова - за лъжите винаги има много основания.

NO-red

wall

Мислех си затова как хората плачат. Как изплакват онзи безутешен плач, който не може да бъде изплакан и който свършва само с изтощение, но не и с насита. Плачът, който те приспива и плачът, който те събужда.
Някой хора плачат на леглото си, заровени до задушаване във възглавницата или се свиват на кълбо като в утроба. Други плачат на стола си - хванати за коленете си и притиснати в тях с такава сила, като че ли са нещо, с което ги разделят. Така се вкопчват в тялото си, все едно е разчленено и само те, с ръцете си, успяват да го задържат цяло. Други плачат на прозорците, застанали прави. Някой плачат под душа, така сълзите са невидими.
Аз плача клекнала с гръб опрян в стената. Трябва да усещам стената зад себе си, за да не забравям защо плача. За да не забравям стените вътре в мен.
А ти как плачеш?

Bel.Red.

Животът не е генерална репетиция за друг живот.

protest-ants

Господи,

Почувствах, че Те мразя. Усетих в себе си безкрайна ненавист към Тебе, задушавах се от злоба и потъвах в гняв.
Помислих си, че не ме обичаш повече. Когато той ми каза, че си тръгва, не помислих, че той не ме обича, а с непоколебимата увереност от ужаса на всяка клетка в тялото ми, знаех, че Ти не ме обичаш повече. И тогава дойде гневът и поисках да изрека всички сквернословия и всички богохулства, които ме заляха цялата. Исках да кажа и онова, в което не вярвам – толкова исках да Те обидя, Господи.
Тръгна си онзи, който ме научи да говоря с Теб, който ме научи да се моля. Тръгна си онзи, който ме накара да усещам увереност и мир. Тръгна си и за миг в мен се вдигнаха всички бойни знамена. И усетих как вътре в мен се строяват легиони и тръгват на война с Тебе, Господи.
Той се молеше на глас. По-често се смеех, докато го правеше, а той отваряше очи и се усмихваше. Друг път се разплаках, защото Ти благодари затова, че сме заедно и си ни срещнал. Тогава почувствах, че ви обичам двамата и че това е светотатство.
Той казва, че хората се разделят, защото не се молят заедно. Сигурно това е причината и за нашата раздяла. Сега знам, че и двамата се молим, молим се един за друг, и това е може би онази неизречена молитва, в която ние двамата се молим заедно.
Тръгна си човекът, който ме преизпълни с любов към Тебе.
И сега, Господи, знам, че само Ти стоиш между нас и съм изпълнена със спокойствие, защото това означава, че съм най-близо до него, че е най-близо до мен.

Обичам те.

BoG

Господ не чете блогове.

The Thin Red Line 12

Има такива жени -
никога не спят до теб, но понякога, когато се събудиш сутрин,
се отдръпваш малко назад, за да им направиш място в леглото.

The Thin Red Line 11

Има такива жени -
казваш им: "Избери си къде да свърша - върху лицето ти или в устата ти?"
Казваш им го с толкова много нежност. Не мислиш, че ги обиждаш,
не искаш да ги обидиш -
просто няма какво друго да им кажеш
има такива жени...

Garde-Robe

Вчера бях с роклята от онази вечер. Дори не допуснах мисълта, че повече няма да я облека. Никога не бих си позволила да държа в гардероба си нещо, от което се страхувам.
Гардеробът с призраците е в мисълта. Това е мястото, на което трябва да прецениш
какво да оставиш и какво да изхвърлиш. Понякога мислите ни са толкова тежки,
че приличаме на хора, които се разхождат с клетки за птици върху себе си.
Носенето на тази рокля отново не беше проява на смелост, а въпрос на гордост.
В такава ситуация на насилие срамът пречупва именно достойнството и гордостта,
и знам, че аз съм тази, която може да отвори клетката на птиците.
Дрехите не са виновни, все още не знам има ли виновни? Не е ли само цивилизационна особеност търсенето на вина в нещо или в някого?
Кой носи вина за неподредените гардероби на мислите ни?!

P.S. Познавам едно хлапе на 9 - то знае отговорът. Преди време сериозно и загрижено ми каза: "Петя, трябва да подредиш душата си". В отговор му казах: "Благо, аз знам как да подредя гардероба си, но как се подрежда душа - не зная". "Гардеробът и душата са несравними", ми отвърна той почти малко обидено.

The Thin Red Line 10

Има такива жени -
те са безпощадни към илюзиите ти,
а ти си безпощаден към тях.
И двамата сте хищници -
Следите се, преследвате се, предизвиквате се;
нападате се и се оттегляте;
Има такива жени - непроследимо тихи са -
и никога не разбираш колко близо до теб са всъщност.
С тях никога не се сключва примирие,
на тях никога не се обявява война.

Pacta servanda sunt

Винаги съм мислила, че жените, които са преживели насилие трябва да говорят за него и че ако го правят, това ще доведе до спад в самите актове на насилие. Говоренето за това ми изглеждаше като единственият начин, чрез който може да се обърне статистиката. Въпросът обаче е - каква е статистиката, има ли статистика? Знаем ли реалните размери? Какво си представяме? - изнасилване, побой, заплахи, унижение... Истината е, че сме слепи и глухи, защото никой не вижда синините, разкъсаните дрехи, полепналата в сперма кожа, никой не чува крясъците, плачът и напразните молби. Има място, на което неравнопоставеността свършва и започва насилието. Невидимото насилие - насилие без регистър, регистър на срама, регистър на мълчанието. Преди седмица ми се случи на мен. Замълчах. Толкова е трудно да разкажеш подобно нещо, не намираш думите. Това не е обикновен разказ. Има думи, с които да опишеш случилото се, но няма думи, с които да предадеш унижението, което изпитваш. Няма думи за срама, срамът е отвъд думите. Отказвам да се мисля като жертва, но с това помагам ли на други, които се чувстват именно така? Не ме е страх, но какво правя за онзи, който се страхува? Давам си ясна сметка, че "се разминах леко". Но всъщност знам, че се разминах със себе си. Казвам си, че съм минала по допирателната - но през какво минава допирателната на насилието? За случилото се с мен законът предвижда наказание лишавене от свобода до 6 г. Мълчанието ми лиши от свобода само мен, за неизвестен период от време. Мълчанието ми прибави поредната единица в една статистика на насилие, което не съществува - регистър на срама. Въпросът ми е - на чия страна застанах с мълчанието си?

dicterium

От доста време обмислям отговорът на въпроса "Защо не пиша в блога си, ако го имам?". Доста вероятно е да се съобразявам с простичкия принцип, че когато няма какво да кажеш е по-добре да замълчиш. Знаейки обаче колко бърборива мога да бъда и добавяйки към това абсолютната невъзможност да се съобразявам с принципи, то мога да заключа само, че търся в погрешна посока. Напоследък имам повече свободно време и чета редовно няколко блога. Дневници-позиции на хора, които не познавам и не искам да познавам. Въпреки това воайорствам в живота им, а те ексхебиционистично го предлагат. Има постове, които ме отегчават повече, отколкото анализите на социолога Антоний Гълъбов в "Монитор" - а това наистина е мерна единица за отегчение. Но чета! - диагонално, вертикално, глаголно (тоест само глаголите)... модно (защото е толкова демоде да не четеш блогове. Особено някои.) Затова са класациите, за да знаеш класиците. Въпросът ми е неприличен, но неизбежен - "Кой по дяволите ги чете тези блогове? - "най-тиражните", 100-те най - що за причудлива смес от абсолютна липса на вкус и смисъл?! Но явно такива са правилата във висшата мода на блог-класациите - НЕПОНЯТНИ. Блогове-диктатори на позиции, мнения, естетика, живот. Не всичко е "Haute couture". Може би тук някъде е отговорът.

The Thin Red Line 9

Има такива жени
приличат на чудовища,
като че ли все отмъкват нещо,
държат те под напрежение
и не могат да бъдат омилостивени.
Има такива жени
промъкват се незабелязано в очакванията ти
и никога не си подготвен за тях.
Има такива жени - те никога не се държат като чудовища.
Записваш ги в Червената книга на забраните ти,
пазиш ги,
резолюциите затова са секретни и не се гласуват,
решенията се взимат на прекалено високо ниво
след скандални преговори, лишени от усет за дипломация.

Има такива жени - не си ги виждал. Вярваш, че ги има,
въпреки че чудовища не съществуват.

The Thin Red Line 8

Има такива жени,
не са изгубили нито една битка
и не са спечелили нито една война.

Има такива жени,
губят играта,
но печелят играчът
завинаги.