sous silence

Не мога да пиша.
Чувствам се прекалено далече от себе си.
Трябва да спра да говоря, да бъда с другите, да спра да бърборя,
да празнословя, да се губя в чужди разкази и в собствените си игри на реч.
Трябва да сложа край на речта, за да открия отново езика.
Думите са плашливи като малки котенца.
Ще трябва да се съблазнявам дълго,
да стоя настрани от себе си,
мълчаливо
незабележимо
ще трябва да се ловувам
да се превземам

Пръстите ми са малинови
ровя из купата с малини пред себе си
не ги ям
докосвам ги
подарявам си ги

Perception

Незабележима съм.
Страшна
Груба
Безкомпромисна
Зла
Надменна
Високомерна
Категорична
Безпринципна
Премерена
Кокетна
Брутална
Подигравателна
Иронична
Жестока
Въздържана
Дискретна
Сама
Незабележима съм.

`Ю` като Юлиана

Юлиана, която си толкова вълшебна
и недопустимо неустоима, и прилична на разтворено дантелено ветрило.
Юлиана, която си женствено скандална и детски любопитна.
Юлиана, която си толкова истинска, че не вярвам, че те има.

Юлиана, която днес имаш рожден ден, но си малко тъжна, и леко разочарована,
толкова си хубава, карамелена, приказна.

Благодаря ти, Юлиана, че седиш на отсрещното бюро и си слагаш червило, и пишеш съсредоточено, и си събуваш обувките, и се ядосваш понякога, и се смееш толкова истински.

Master

Жената от сутрините, и днес я видях, прекрасна и недостъпна.
Ние двете сме албуми със сутрешни снимки -
снимка на улица, по която върви жена,
снимка на улица, ситен пепелив дъжд и жена,
снимка на улица, оранжева експлозия от изгрева в балконите и жена.
Ние, сутрешни и мимолетни негативи на самите себе си.
Говоря за нея, защото не я знам и не искам да зная,
защото е тайна, която искам да запазя, а не да разкрия,
говоря за нея, защото не искам да говоря за себе си.

Безапелационно тъжна съм.
Безсловно сама.
Думите, които изричам, не казват нищо.
Не отговарям на нито един въпрос, не знам нито едни отговор.
Мисля си, ако цял живот гледаме хората, които срещаме, през призмата на типа, в който успяваме да ги картотекираме, то срещнали ли сме някой въобще?!
Ти срещна ли ме изобщо?
Съзря ли ме поне за секунда в отблясъците на собствените ти представи?
Мисля си, дали не познаваме като гледаме само себе си, като налагаме другия като кройка върху себе си?
Ти позна ли ме?
Знаеш ли името ми?
Как се казвам?
Кроим сложни планове, в които да оплетем другия -
да го подчиним,
да го очароваме,
да го задържим,
да го нараним.
А не стигаме до него. Въртим се около себе си като детски пумпали. Толкова сме шарени, отдалеч приличаме на танцуващи момичета с големи фусти,
а от близо - пластмасови играчки.
Уловил ли си някого в капана си, ако не си видял как трепери?
Тържествувал ли си над някой, ако не си чул как тихо те умолява?
Властвал ли си над някой, ако не си видял как коленете му са посинели от това, че е коленичил пред теб?
Победил ли си, ако не знаеш с кой си водил битка?

В момента не искам да имам блог, защото не искам да знам как се чувствам.
Не знам дали се чувствам някак изобщо.
Не знам дали съм откровена или просто лъжовно тъжна.

Чудя се кой победихте сега, Господарю. Мен ли?

Viens!

Ти си пергаментова хартия.
Аз съм дете, което си играе с ножица и лепило.
Мислиш ли, че можеш да ме спреш, ако не ме виждаш?!

pet

Аз в обектива на най-прекрасния фотограф, когото познавам и на когото благодаря.

Guerre froide

Аз няма да се държа по мъжки.
Ще бъда най-момичешка и детска. Няма да чупя чаши и чинии, а крехко търпение, ще троша очаквания, все едно разбивам в стена турско синя наследствена ваза, ще стъпвам върху изисквания, ще обръщам гръб на строги условия. Най-детска ще бъда - любопитна, нетактична, непреклонна, разбойна. Аз съм малка разбойница. Със свое частно сражение, със свой частен провал. Следват дни на тежки военни действия.
Нетърпелива съм.
Иска ми се да мога да допусна, че се страхуваш от мен.

Peur

Ако никога не направя нещо, от което се страхувам до полуда, то била ли съм някога истински смела?!

Ardente

Аз, брат ми и поредното негово момиче с 10-дневен срок на годност вечеряме в Китайски. Опитвам да изям задушените зеленчуци още преди да са поставени на масата.
Голямото парче зелена чушка, което попада в устата ми, е безмилостно горещо.
Отварям уста, тръгвам да ровя в чантата си -
вадя ветрило и започвам енергично да го вея пред хапката вряла храна в устата ми.
10-дневната ме зяпва така, като че ли съм огнедишащ дракон, а не човек, опитващ се да се спаси от 2-ра степен на изгаряне.
Брат ми решава, че точно сега е уместно да обясни на момичето, че това нещо, което маха с ветрило на отворената си уста, не е бившата му жена, както й е казал преди малко, а сестра му.
По някакъв начин този факт успокоява и двамата.
Дървеното ми ветрило е ароматизирано.
Силен мирис на непозната за мен подправка подправя героичната ми поза, вкусно е и аз съм вкусна.
Едно 6-7 годишно китайско момиченце, доближило се до масата, е вперило поглед във ветрилото. На нея й харесвам такава –
зинала, попарена, овкусена.
Ставам леко пикантна,
Посягаш към мен и опитваш с пръсти.
Аз не паря.

Cruelle

Вътре в мен е река,
която излиза от коритото си.

Тъгата не познава брегове и мостове.

Жестокостта е единственото отношение към света,
което ми е останало.
Безмерна,
безпричинна жестокост.

Rencontrer la Femme

Има една жена,
всяка сутрин между 7.10 ч и 7.18 я срещам на улицата.
Само двете сме будни и вървим бодро по „Гурко”.
Тя от единия край, аз от другия.
Срещаме се на тротоара, между стените на къщите и колите.
Понякога я срещам пред Министерство на вътрешните работи – там е широко.
Обичам да я срещам пред министерството,
защото ще я видя цялата от далеч и ще й се наслаждавам.
Първо, гледам цвета на дрехите й.
Обичам когато ходи с поли и рокли,
С панталони също е хубава.
После погледът ми търси раницата.
Измислила съм си история, в която тя ходи след работа на плуване.
Значи, тя плува два пъти в седмицата.
Висока е и ходи на ниски обувки –
Особено розовите.
Има къса коса, червена.
Очите й не зная какви са –
Очите й се засмива, когато ме видят, такива са.
Има една жена,
срещаме се с нея всяка сутрин около 7.15 ч на улицата.
Когато се разминаваме се поглеждаме.
Тя се усмихва така широко, че загубвам крайчетата на устните й някъде в косата й.
Аз се усмихвам така дълго, че мисля само за нея до светофара на „Раковска”.
Има две жени.
Мисля, че всяка знае всичко за другата.
Следим се и се измисляме.
Нашите погледи са гардероби на дрехите на другата.
Онзи ден бе с червена пола, а днес с червен чадър,
Но най-харесва кафяво, зелено и оранжево.
Прилича на гора през есента със слънце.
Пропадаш в нея. Мислиш за нея. Пишеш за нея.
Има една жена,
ако сутрин между 7.10 и 7.18 не я видя, се притеснявам.
Започвам трескаво да търся часовник, загубвам се във времето.
Мисълта ми се тревожи за нея.
Има една жена,
виждаме се на „Гурко”, между „Левски” и „Раковски” –
такава е географията на нашето съучастничество.
Има две жени,
вървят сутрин по „Гурко”,
и двете са генерали,
сутрешни главнокомандващи на парада на суетата си.