Прекрасно ли е да знаеш, че някой може да те съсипе?
Къде е величието в усещането,
че си позволил на някой да проникне толкова надълбоко в теб,
че дори една негова дума или жест може да те срути,
както би се срутила кула от карти, която с дни си строил върху масата,
ако извадиш двойката спатия, която е в основата?
Ние повече ли сме от отношението на другия към нас
и може ли да останем при себе си след като той затръшне вратата и излезе?
Когато другият си тръгне, къде сме ние?
В коя стая на себе се оставаме и с кого сме,
когато усещаме такава пустота,
че сами себе си не виждаме?
1 comment:
Не могат
тази пустота
нито обувки,
нито колани,
нито питиета,
нито пишки
да запълнят.
Не „как да запълня пустотата”, а „защо?”
и „тя какво е”
- от малкото въпроси, отговори на които не са в традицията на театрален фарс.
И аз съм пустота,
и тя
и той
– вълнички краткотрайни върху океана, въобразили си че са отделни, отделени, заплетени в миниатюрни драми, отказващи да мислят за момента неизбежен, във които ще изчезнат от повърхността.
Тя плаши, пустотата – но не защото тя е зло или боли,
а просто е извън програмата,
табу за „busy working person”,
за „serious person”,
дори за пиян строител.
Усилия за нейното изпразване, поддържане във чисто състояние са смислени, а нейното „запълване”, „избягване”
– невроза и психоза, на бедната мимоза. Е – и на изтупаният кактус прегърнал я (отдавна се е научила бодлите да не забелязва, мръщи се изцяло безсъзнателно), както и на всички други флори, фауни и фавни. Умиращи от страх и болка дори след 2 минути насаме със себе си – къде е телевизора? Спасение! Дават „нещо интересно”. „Супер”.
А тя пустотата с нищо не влияе – в нея няма процеси и предмети – страхът и болката са реакции към нас самите, когато няма фон отвличащ нашето внимание.
Post a Comment