Pacta servanda sunt

Винаги съм мислила, че жените, които са преживели насилие трябва да говорят за него и че ако го правят, това ще доведе до спад в самите актове на насилие. Говоренето за това ми изглеждаше като единственият начин, чрез който може да се обърне статистиката. Въпросът обаче е - каква е статистиката, има ли статистика? Знаем ли реалните размери? Какво си представяме? - изнасилване, побой, заплахи, унижение... Истината е, че сме слепи и глухи, защото никой не вижда синините, разкъсаните дрехи, полепналата в сперма кожа, никой не чува крясъците, плачът и напразните молби. Има място, на което неравнопоставеността свършва и започва насилието. Невидимото насилие - насилие без регистър, регистър на срама, регистър на мълчанието. Преди седмица ми се случи на мен. Замълчах. Толкова е трудно да разкажеш подобно нещо, не намираш думите. Това не е обикновен разказ. Има думи, с които да опишеш случилото се, но няма думи, с които да предадеш унижението, което изпитваш. Няма думи за срама, срамът е отвъд думите. Отказвам да се мисля като жертва, но с това помагам ли на други, които се чувстват именно така? Не ме е страх, но какво правя за онзи, който се страхува? Давам си ясна сметка, че "се разминах леко". Но всъщност знам, че се разминах със себе си. Казвам си, че съм минала по допирателната - но през какво минава допирателната на насилието? За случилото се с мен законът предвижда наказание лишавене от свобода до 6 г. Мълчанието ми лиши от свобода само мен, за неизвестен период от време. Мълчанието ми прибави поредната единица в една статистика на насилие, което не съществува - регистър на срама. Въпросът ми е - на чия страна застанах с мълчанието си?