Master

Жената от сутрините, и днес я видях, прекрасна и недостъпна.
Ние двете сме албуми със сутрешни снимки -
снимка на улица, по която върви жена,
снимка на улица, ситен пепелив дъжд и жена,
снимка на улица, оранжева експлозия от изгрева в балконите и жена.
Ние, сутрешни и мимолетни негативи на самите себе си.
Говоря за нея, защото не я знам и не искам да зная,
защото е тайна, която искам да запазя, а не да разкрия,
говоря за нея, защото не искам да говоря за себе си.

Безапелационно тъжна съм.
Безсловно сама.
Думите, които изричам, не казват нищо.
Не отговарям на нито един въпрос, не знам нито едни отговор.
Мисля си, ако цял живот гледаме хората, които срещаме, през призмата на типа, в който успяваме да ги картотекираме, то срещнали ли сме някой въобще?!
Ти срещна ли ме изобщо?
Съзря ли ме поне за секунда в отблясъците на собствените ти представи?
Мисля си, дали не познаваме като гледаме само себе си, като налагаме другия като кройка върху себе си?
Ти позна ли ме?
Знаеш ли името ми?
Как се казвам?
Кроим сложни планове, в които да оплетем другия -
да го подчиним,
да го очароваме,
да го задържим,
да го нараним.
А не стигаме до него. Въртим се около себе си като детски пумпали. Толкова сме шарени, отдалеч приличаме на танцуващи момичета с големи фусти,
а от близо - пластмасови играчки.
Уловил ли си някого в капана си, ако не си видял как трепери?
Тържествувал ли си над някой, ако не си чул как тихо те умолява?
Властвал ли си над някой, ако не си видял как коленете му са посинели от това, че е коленичил пред теб?
Победил ли си, ако не знаеш с кой си водил битка?

В момента не искам да имам блог, защото не искам да знам как се чувствам.
Не знам дали се чувствам някак изобщо.
Не знам дали съм откровена или просто лъжовно тъжна.

Чудя се кой победихте сега, Господарю. Мен ли?